вторник, 22 януари 2013 г.

Философът-личност професор Асен Карталов на 80 години



 
Проф. Карталов, Вие сте почетен гражданин на Ракитово. Благодаря Ви, че в този момент сте заедно с хората от Ракитово, макар и само в духовен план.Позволете ми да се обръщам към Вас само с името „Професоре”, което е станало нарицателно и както се обръщат към Вас повечето ракитовци. За тях Вие сте приятелят, учителят, просто Професорът. Кажете ми какво са за Вас Ракитово и ракитовци?
В моя живот родният ми град Ракитово заема основно място. Той е всичко... Той е гордостта ми, любовта ми, радостта ми, тъгата ми, болката ми... В него на 22.01.1933 г. съм се родил. Изживял съм първите петнадесет години от живота си. Това са красивите, романтичните години на същинското детство и на ранното юношество, изпълнени с неукротима енергия, крилати и светли надежди, мечти и идеали...
В Ракитово придобих здравите основи на моето бъдещо развитие като човек и личност. Получих солидно и качествено основно образование. Открих и развих в себе си интуицията да усещам истината, доброто и красотата. Не само да ги усещам, но и да ги ценя, да живея с тези златни ценности.
Влюбен съм не само в родния си град, но и в хората му. Ракитовци са будни, интелигентни, талантливи, работливи, разговорливи, общителни, мирни, ведри и гостоприемни. Трудно и да изброя всичките им добродетели. Аз виждам, откривам себе си в тях, защото съм ракитовец. Обичам Ракитовското начало в себе си, затова ценя, уважавам и обичам всички ракитовци, имам приятелско отношение към тях.
На Ракитово никога не съм казвал сбогом, нито довиждане, защото през целия си живот съм бил в него и с него. Тук са свещените гробове на майка ми и баща ми, на малката ми сестричка, която почина на 5 годинки... Тук са близките ми.
Тук са най-вече моите приятели. Роднините са ни дадени по рождение, а приятелите си ги избирам. Откривам себе си в тях, затова ги обичам. Обичам ги не само заради тях, но и заради себе си в тях. Много са. Няма да ги изброявам, за да не пропусна някого. Докато съм жив, ще идвам в Ракитово, за да общувам с тях и с всички ракитовци. Общуването с приятелите ми носи голяма радост. Когато съм с тях, усещам, че съм жив, че живея... Вероятно и след като напусна този свят ще си остана завинаги в Ракитово...
Професоре, Вие сте философ. На тази достолепна възраст сигурно сте намерили отговорите на много въпроси. Успяхте ли да намерите отговорите на изначалните въпроси, които си задава всяко човешко същество: откъде идвам, кой съм, накъде отивам? Откъде идвате, Професоре?
Аз съм вече не само обект, но и субект на човешкия свят, в който живея, трудя се, творя. Макар и скромно, личността ми се проектира в живота и в делата на обществото, на другите хора. От много отдавна аз опознавам не само света извън себе си, но търся да открия и самия себе си. Задавал съм си и въпроса „от къде идвам”.
В географско отношение идвам от будното, планинско, курортно градче Ракитово, разположено в сърцето на Западните Родопи. Аз съм едно сравнително голямо, разклонено в различни посоки дърво, чийто дълбоки корени са в полите на Мантарица и Сютка. Цял живот съм пил „живата вода” на тези свещени, божествено-райски места. Мнтарица е уникален, вълшебен горско-планински резерват, в който живеят много разнообразни растения и животински видове. А Сютка е вторият по височина връх в Родопите, след Перелик. Историята ни разказва, че в този район е имало много древни светилища. Сред тях е и Дионисиевото светилище. Тук се е подвизавал и самият Орфей. Орфеевото начало е мъдрост, хармония, мир и любов между хората. Възможно е и аз да нося нещичко от него или ако не това поне равновесието, хармонията, мекотата, топлината, сигурността и относителното спокойствие на свещената, вълшебна и магическа планина Родопи...
Кой сте Вие, Професоре?
Всеки човек цял живот търси отговора на този въпрос за себе си. Животът почти на всеки завършва с непълен, незавършен отговор. И при мен е така, аз не правя изключение.
Преживях много неща – и радостни, и страдалчески. Винаги съм се усещал по-добре, по-уютно в страданието, не защото съм мазохист, а защото то ме прави по-силен, организиран, действен, борбен, в него усещам, че съм жив, че живея. Вероятно е свързано с потребността ми от силни, едва ли не драматични, но не непременно трагични усещания и преживявания. В страданието аз съм себе си, нямам роли и маски. Не се плаша и не бягам от страданието. Не го смятам за отрицателно състояние. То е външно и вътрешно. Вътрешното страдание е нормално човешко състояние. То е самият човешки живот. Личният ми страдалчески живот ми помогна да осмисля и разбера философията на Буда и Шопенхауер. Много ми допадат не само като мислене, но и като настроение... Бил съм не само в обикновени, но и в проблемни, екстремни, дори и погранични ситуации. В тях успях да открия и опозная себе си, да преценя какво и колко зная и мога, кой съм...
Бих продължил с това, че аз съм личност. Имам собствена личност. Тя не е нито медийна, нито институционална. Смятам личността си за най-голямото, най-скъпото, дори единственото ми звание. Всякакви други титли и звания са производни на личността. Те са идвали в живота и развитието ми не като измъчен, болезнено-амбиционен, а като естествен продукт от личнте ми качества и усилия, от един постоянен, организиран и системен труд. Аз ценя повече званието „личност”. Но се убедих, че у нас се цени и забелязва не толкова личността, колкото нейните други титли и звания. За да акцентирам на личността, аз се отнасям с чувство за хумор към титлите и званията, шегувам се с тях, особено когато те се разбират и преживяват не като призвание, а като служебно-професионален дълг – „учен можеш да не бъдеш, но доктор по..., доцент, доктор на ..., професор си длъжен да бъдеш”...
Самооценявам се като академична личност. Изживх 52 години академичен, професионален живот по правилата на академичната етика – на академичното доверие и академичната свобода. Успях да бъда и гражданска личност, с постоянно будна гражданска съвест и собствена гражданска позиция. От многобройните ми изяви като гражданин ще спомена само една – написването и публикуването на позитивна и препоръчителна рецензия за книгата „Фашизмът” на Ж. Желев през 1982 г. Това не беше безумна смелост, а съзнавано отговорно поведение. Изстрадах достойно и разгневено изречените ругатни, и произнесената ми присъда във формата на строго и безпощадно наказание...
Страхувам се да кажа, че съм и творческа личност, защото такова казване е прекалено отговорно нещо. То трябва да се основава на ясната и точна представа за творчеството като продуктивна дейност, като създаване на оригинални, несъществуващи неща, с които се обогатяват материалната и духовната култура.
Успях да напиша няколко книги – нито малко, нито много. Не казвам колко са, понеже някои графомани ще кажат, че са прекалено малко за един толкова продължителен професионалан живот. Аз държа не на количеството, а на качеството на книгите. Количеството не е качество. Качеството е най-доброто количество. Книгите са написани есеистично. Четивни са и са по теми на философската антропология, която преподавам. В света на философската антропология големите истини са казани. Ние трябва да ги преоткриваме, тълкуваме и разглеждаме в нови връзки и отношения. На тази възраст вече не пиша книги. Но все пак съм погълнат от едновременното „писане” на други две много интересни и забавни книги. Техните заглавия са „Ася” и „Елица”. Странни заглавия – но не са нито повести, нито романи. Това са моите внучки. „Писането” е в постоянното ми общуване с тях, за да мога да запиша колкото е възможно повече в тяхното все още чисто, необременено съзнание.
Смятам се и за добър, приличен академичен преподавател, който отговаря на традиционните академични критерии и изисквания. Работя и общувам със студентите върху принципа на доброволността. Посещението на лекциите ми е било винаги доброволно както сега, така и преди 1989 г. Казвам го публично, защото ще го потвърдят почти всички мои бивши студенти, работещи в ПУ „Паисий Хилендарски” – някои от тях вече доценти и професори. За мен студентите са личности, а не факултетни номера. Аз ги ценя и уважавам като личности, зачитам личното им достойнство. Тогава доброволното им посещение на моите лекции е било не само, за да придобият знания, но и да се порадват на красивото академично общуване.
Живея скромен, опростен, разумен, понякога дори аскетичен живот. Той е изпълнен с проблеми, но не се плаша от тях, не се стремя да постигна състояние на безпроблемност, защото безпроблемността е най-големият проблем. Винаги правя нещо. Умея да се радвам на малките неща. Не съм ненаситен, постоянно неудовлетворен. Доволен съм от себе си, от начина си на живот. В отношението си към житейските блага споделям и подкрепям великолепната теза на Ерих Фром от книгата му „Да имаш или да бъдеш”. Човешките блага са външни и вътрешни. Винаги съм акцентирал на вътрешните блага. Не да трупам и притежавам външни блага, да имам, а да изграждам себе си, да бъда, да бъда, да бъда!
Накъде отивате, Професоре?
Накъде отивам? Не зная... По-сигурно е, че отивам в небитието... Хората не желаят да се замислят накъде отиват, избягват да говорят по този въпрос, защото мисленето в тази посока им напомня за смъртта. Те са погълнати от живота, искат да го живеят щастливо, без да се замислят, че и животът и смъртта не са външни противоположности. Смъртта не е нещо, което идва отвън. Животът я носи в себе си, тя е момент от него, не е само мигновен акт, а непрекъснат процес. Живеенето е и умиране. Само който не живее, той не умира. Който не иска да умира, не трябва да живее...
Мълчаливо човекът се бунтува срещу смъртта, иска да я победи, понякога я преживява като зловеща несправедливост. Но „истинската победа” не е в бунтуването, а в смирението. Животът на отделния човек започва с бунтуване – да промени света, в който идва и завършва със смирение - когато си отива от него.
„Превъзмогването” на смъртта не е премахване на самата смърт, а търсене на начини за продължение на живота след нея. Различните хора ги откриват в различни неща – в религиозната вяра, в раждането, отглеждането и възпитанието на деца, внуци и правнуци, в различни видове творчество, в героичната смърт за свободата на отечеството и т. н. Аз мога да се надявам само на някои от тях.
Цял живот бях атеист. Иска ми се да премина от атеизъм към вяра в безсмъртието на душата. На тази възраст, в духовен план не мога да живея без четири неща: наука, религия, философия, изкуство. Все повече изпитвам душевна потребност от религия, от вяра... Но винаги съм се учудвал защо и вярващите хора се страхуват от смъртта, страдат от нея, плачат...
Надеждата ми идва от общуването с децата и внуците, което осмисля живота ми в сегашната възраст. Надявам се, че съм бил полезен и на студентите си. В паметта на стотици, на хиляди студенти има спомени от съвместните ни преживявания. А и сигурно във века на компютрите и на нечетящите поколения ще се намерят някои да прочетат книгите ми...
Професоре, Вие сте много жив, подвижен човек. За какво мечтаете сега?
Аз непрекъснато се движа. Всеки ден съм в работния си кабинет в любимия си университет. За мен ПУ „Паисий Хилендарски” е дом. Срещам се с колегите, със студентите, помагам. Но освен за университета, сърцето ми жадува за Ракитово, за планината. Мечтая пак да се изкача с приятели на връх Сютка. Само тялото старее, душата е вечно млада!
                                                                                                                                                                Интервю на Свилен Топчиев