 |
| Теодор Георгиев и Елица Дубарова |
Теодор Георгиев от Х клас при ВУИ – Ракитово
спечели поощрителната награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова” за 2013 година с
разказа „Животът на едно момче без
мечти”. Награждаването, на което Тодор лично получи приза, се проведе на 10 май
в залата на Морското казино в Бургас. Конкурсът е включен в Националния
календар за извънкласни дейности на МОМН за учебната 2012/2013 година и в
Програмата с Мерки за закрила на деца с изявени дарби. Отворена е още една
страница от живота на Възпитателното училище в Ракитово, сподели с гордост
Свилен Топчиев – учител на Тeодор. Тази година ще отбележим 60 годишен юбилей - в това училище е преминала голяма част от
живота на учителите Ангел Узунов и Милош Зяпков. Ангел Узунов е автор на
книгите „Живот без междучасия” и „Саморасляци – деца наши”, разказващи за
трудните съдби на децата от училището. Милош Зяпков отдавна е известен поет и
от 2008 година на негово име е учредена Национална литературна награда.
Включването на разказа „Животът на едно момче без мечти” на Теодор Георгиев в
книжката „Петя – пристан зелен” за 2013 година показва, че традицията е жива и
духовната щафета е предадена на следващото поколение, добави възпитателят.
ЖИВОТЪТ НА
ЕДНО МОМЧЕ БЕЗ МЕЧТИ
Навън беше топло, вееше лек вятър. Бях
тръгнал за интерната, но после се отказах и реших да отида на басейн. Знам, че
преди обяд няма почти никой на басейна и тръгнах точно затова. Минах през
площадчето. Продавачът на сладолед ме погледна с празен поглед. И преди ме е
гледал така. Ако се отклоня и направя крачка към него сякаш отведнъж оживява и
прави типичната си полуусмивка. С поглед ме кани да избера: „Сметанов или
ванилов?”. Но днес не направих крачка към него и го оставих да гледа през
минувачите. Продължих по уличката надолу към градинката с басейните. Там има
лавки, от които може би щях да си взема нещо.
Лелката на касата ме погледна през очилата. Бе
отместила за миг поглед от судокото, колкото да ме огледа. Дребничък съм и не
се наложи да я убеждавам, че съм ученик. Взе левчето без да каже дума и ми
скъса билетче. После заби поглед в судокото. Мога да й го реша за две минути,
но не го направих, защото тя не ме удостои с почти никакъв интерес, пък и
помнех как реагира една от госпожите ми, когато й реших судокото – за
благодарност ме нахока и каза, че сега трябва да си търси ново.
Както и предположих, басейните бяха празни.
Един от спасителите хвърляше бял прах – сигурно хлорна вар, примесена с
химикал, който се оцветява в синьо, ако във водата има урина. Една лелка
тътреше уморените си крака към стаичката за персонала в дъното, до
съблекалните. Облякох банския и се излегнах на шезлонга. Беше тихо, чуваха се
птички от близките дървета в парка до нас и шумеше водата, циркулираща в
басейна. Слънцето правеше дъга през премрежените ми клепачи. Лежах по гръб,
дори не се бях натопил в басейна. Лелката излезе от стаичката и тръгна към
касата. Когато стигна до входната арка не влезе при касиерката, а се надвеси
към прозорчето да си говорят. В тишината чувах дрезгавия й глас. Някой беше ми
казал, че такъв става гласът на пушачите. Нямах представа дали е заклет пушач
или просто така си говори. Чувах откъслечни думи: „... то детето, ... приятели,
... дом ...”.
В главата ми изплува сцена от преди 7-8
години. Сякаш нахлу през клепачите на полуотворените ми очи. Връщах се в къщи
от интернет–залата. Тогава бях заклет геймър. Щом влязох в коридора през
открехнатата врата в хола чух гласове. Стана ми любопитно и приближих леко. Чух
женски глас, леко дрезгав:
-
„Трябва да подпишете. Децата ще са добре. По-добре сега да идат
там и да имат всичко необходимо. После ще бъде късно, ще страдат повече”.
Този дрезгав глас ме подразни. Не знаех за
кои деца говори, но сякаш ток мина през мен. Имах чувството, че в хола ни е
влязъл някакъв гарван. Как ли бе минал през толкова врати и защо майка ми и
баща ми не го бяха изгонили? Тази мисъл се заби в главата ми и мозъкът ми
блокира. Вече не различавах думи от човешки говор, а само гарванов грак.
Надзърнах и видях жената, която издаваше този странен глас. Беше едра,
червенокоса. Сигурно съм издал някакъв звук, защото баща ми се показа на
вратата и ме хвана за ръка. Усетих, че леко ме дръпна към себе си. Ръката му
трепереше, лицето му имаше странен бял цвят. Краката ми бяха залепнали за пода.
Той ме пусна, направи две стъпки към хола и ми освободи вратата. Майка ми бе
седнала с неестествено изправен гръб, без да допира облегалката на стола. До
нея по-малкият ми брат се бе свил като врабче. Бе леко приведен настрани, може
би е искал да се хване за ръката й, но се изплашил от нещо и в последния момент
застинал неподвижно по средата. Очите му бяха вперени в червенокосата. До нея
беше седнала още една жена, която държеше химикалка. Пред тях на масата имаше
документи.
Чу се плясък. Трепнах и споменът отлетя. Не
бях усетил кога на басейна са дошли две момчета. Едното бе скочило във водата.
Погледнах към касата. Лелката бе отишла някъде. В този момент и другото момче
скочи във водата, но този път плясъкът не ми прозвуча като изстрел. Пляскаха с
ръце, плискаха се. Гледах ги вяло. Защо ли бях дошъл на басейна, щом дори нямах
желание да се намокря? Слънцето бе напекло здраво. Обърнах се по лице на
шезлонга и се замислих. Поиска ми се отново да се върна в стаята у дома – с
майка ми, с баща ми, с брат ми. Но споменът беше изчезнал. Само в устата си
усещах горчивина, като от бира. Сетих се, че не съм си взел нищо от лавката.
Станах и тръгнах бавно към нея. Не си харесах нищо и реших, както съм по
бански, да отида вън, в магазинчето до улицата. В парка няколко души седяха по
пейките. На жената от магазинчето не й направи впечатление, че съм малък и съм
по бански. Подаде ми хот-дог и бира и ми върна рестото. Тръгнах обратно към
басейна. Касиерката сигурно бе видяла, че идвам, но когато минах покрай нея
изобщо не ме погледна. Каква ли мъка бе за нея да се пребори със судокото?
Отпих от бирата, излегнах се пак на шезлонга.
Какво ми става днес? Мисълта ми все се връща към оня миг в стаята у дома. Минаха
толкова години. От тогава не съм виждал брат си. И майка ми изчезна някъде. Брат
ми бе настанен в дом за деца, чуваме се понякога по телефона. Но майка ми
наистина изчезна. Един път чух, че била някъде по морето, друг път – в чужбина.
Там, в оня миг, на масата в хола у дома, бе подписала документите, за да ни
изпратят с брат ми в дом за деца без родителски грижи. Не се обади повече. Така
и не разбрах защо го направи. Сигурно, защото с баща ми се бяха разделили. Имам
откъслечни спомени, че онази, червенокосата, ми говореше, че ще си намеря нови
приятели. Но защо ме разделиха с брат ми? Как щях да си намеря брат?
Контактен съм, но не си намерих приятели.
След година – две в дома дишах лепило, започнах да бягам. Преместиха ме в друг
дом. Откраднах. Преместиха ме в интернат. Не знам защо го правя. Може би защото
червенокосата каза, че ще си намеря приятели, а не намерих. Когато в главата ми
се появи онази картина от хола у дома, ме наляга някаква умора и с часове се
опитвам да върна лицата на майка си, на брат си, но те започват да избледняват.
Искам да видя и лицето на баща си, онова бялото, а не сбръчканото, с което ме
среща сега. Сега той живее сам в къщи, май че е започнал да пие. Гледам го и
виждам друг човек. Баща ми, моят баща, избеля и се стопи като восък на прага на
хола в онзи ден. Този, дето седи сега у дома, е попаднал там случайно. Сигурно
онази червенокосата го е пратила. Тя отне близките ми и е пратила него...
Появи се група деца. Бяха шумни и взривиха
тишината на басейна. Не отидох на училище, за да не ги срещна, но те ме намериха
и тук. Появяват се навсякъде, като че ли светът им принадлежи. Викат, смеят се...
Добре, че не могат да нахлуят поне в онази стая. Тя постепено избледнява с
времето, но все пак си е моят свят... Замислих се, дали да не се прибера у
дома? Там сигурно е оня странен човек, който твърди, че е моят баща. Но той
поне е тих и не ме дразни като децата тук.
Само дето после трябва да обяснявам на учителите от интерната защо не съм се върнал там, а съм избягал. Според тях в интерната сега е моят дом и когато си отида у дома според тях съм избягал. И най-странното е, че постепенно и аз започвам да мисля така. Идват разни психолози и ми казват, че трябва да помисля какво искам от бъдещето. Казват ми, че трябва да мечтая. Но аз не искам да мечтая, защото се страхувам да не загубя споменът за онази стая, страхувам се да не загубя моя свят. А на тях им се вижда странно, че нямам мечти. Казват, че ако нямам мечти няма как да имам бъдеще. Не знам. Аз си мисля, че ако нямам минало, няма как да имам бъщеще...
Разказ на Теодор Георгиев – Х
клас,
ВУИ „Ангел Узунов”, Ракитово
